Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
България чества 115 години от обявяването на своята Независимост, а докато всички спорят кой е истинският национален празник, отговорът се подсказва от въпроса.
22 септември 1908 г. е денят, в който светът признава българския суверенитет и модерната национална държава, чиито наследници сме всички ние. В деня на независимостта България става “държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи”, както гласи манифестът на цар Фердинанд.
Това е денят, след който България си завоюва - и то без кръв - правото никога повече да не бъде третирана като васал, или “привилегирован” вилает.
Да не плаща по принуда данъците и дълговете на чужда държава. Да събира митнически такси за стоките, които друг пренася през нейна територия. Да контролира стратегическата си инфраструктура.
Да не допуска привилегии за чужденци спрямо собствените си граждани. Да гарантира правата на своите граждани от чужд произвол.
Да води независима външна политика, а посланиците ѝ да бъдат приемани равностойно в европейските столици.
Да има свободата да решава дали да членува във военни съюзи - дори срещу бившите си сюзерени.
А защо не - и да има свободата да спори кога е най-добре да чества своя национален празник?
Вгледайте се в някои от хората, които отстояват българската независимост през 1908 г., и ще се убедите колко близка е тяхната битка с битката на съвременна България.
Сред тях има и синове на български изселници, и потомци на големи предприемачески фамилии, има революционери и хора на науката, има възпитаници на европейски университети и самородни лидери.
Това, което ги обединява, е доблестта на свободните хора, смелостта и решителността, проявени в правилното време за България.
Министър-председателят Александър Малинов е син на свещеник, чийто род се е изселил от България в Бесарабия след поредната руско-турска война през 1828-1829. Същите земи, от които Малинов тръгва обратно към старата родина като дипломиран юрист, днес са епицентър на руската военна инвазия.
Той е човекът, който поставя въпроса за обявяването независимостта още в първия си доклад пред княз Фердинанд след поемането на властта през януари 1908.
През септември вече “бомбардира с шифровани депеши княза”, с които настоява “да турим най-после решението си за прокламиране на независимостта в изпълнение” - дори заплашва да подаде оставката на цялото правителство, ако монархът се разколебае в последния момент. Александър Малинов е и авторът на знаменития текст на Манифеста, който Фердинанд прочита на 22 септември в Търново.
"Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ".
Бесарабски българин е и тогавашният министър на отбраната - ген. Данаил Николаев, участник в опълчението на Шипка и герой на Съединението, когато “освободителката” Русия опитва да саботира единството на Княжеството и отзовава своите офицери от българската армия, докато Сърбия обявява война.
Дори 2 десетилетия след като България сама се защитава с оръжие, покровителственият тон на Русия спрямо държавата не се е променил.
“Ако България не стои мирна и предприеме действия в съгласие и насърчение от нашите противници, ние заявяваме, че при една война тя ще бъде оставена на собствения си риск и страх”, предупреждава руският министър на външните работи Александър Изволски през 1908, докато Фердинанд търси подкрепа от Австро-Унгария за българската независимост.
Тези заплахи не спират правителството на Малинов - дори когато се налага да мобилизира Осма тунджанска дивизия, за да покаже, че ще брани своя суверенитет на всяка цена. До война не се стига. България се възползва от поредица събития, които откриват пътя към дипломатическия успех, а Русия вече е научила урока си от Съединението и този път се намесва с взаимноизгодно решение.
Правителството не се колебае и да отзове турския комисар от София през август 1908, след като Високата порта си позволява да третира българския дипломатически агент в Цариград Иван Стефанов Гешов като “васален” представител. Възпитаник на престижния Роберт колеж и на “Оуенс колидж” в Манчестър, където семейството му има своя търговска фирма, Гешов бързо подава сигнал до правителството в София, че се открива шанс за решително действие, с което България да заяви своята независимост.
Външният министър е ген. Стефан Паприков - някогашен млад учител от Панагюрище и “луда глава” на освободителните борби. На 18 г. участва в Априлското въстание, на 27 г. е един от командирите в битката при Сливница, на 49 г. стои начело на българската дипломация, която защитава пред Европа каузата на независимостта. Специален пратеник при Великия везир по време на преговорите е Иван Стоянович - Аджелето, още един от "авторите" на Съединението.
По същото време българските власти не се колебаят и да национализират железниците на Източната компания, контролирани дотогава от Османската империя и австрийския барон Хирш, когато пътническото и товарното движение през цяла Южна България са блокирани от стачка на работниците.
За подбуждането и резултата от стачката "тайна" заслуга има и министърът на търговията, роденият в Македония бъдещ премиер и реформатор Андрей Ляпчев, който води тежки преговори за цената и успешния край на преговорите по признаването на независимостта през април 1909.
Математикът и шахматист Иван Салабашев е министърът на финансите, който също работи за уреждане на спора с Цариград. И Салабашев не е случаен човек. В 1876 - годината, в която той завършва Пражката политехника с първия български оригинален научен труд по математика, младият мъж се записва и като доброволец в сръбско-турската война, борейки се за освобождение на Западна България.
Разбира се, независимостта е заслуга и на цар Фердинанд, който довежда докрай един от най-важните ходове на дипломатическата мисия. Той синхронизира интереса на велика сила като Австро-Унгария за териториално разширяване за сметка на Османската империя с жизненоважния интерес на България през 1908.
Затова 22 септември е празникът, с който България заслужава да се гордее - честван, забраняван, възроден в националната памет едва преди 25 години.
