Владo Пенев в "обувките" на Антъни Хопкинс: На актьора му се случват едни и същи неща по целия свят

Да бъдеш гласът на автобиографията на Антъни Хопкинс - един от най-разпознаваемите актьори в света – е повече от работа с текст. Това е среща с чуждия живот – с неговите съмнения, страхове, успехи и провали.

„Справихме се, хлапе“ е автобиографията на Хопкинс, която излезе в Storytel на 23 юли.

Тя е разказ за славата, но и за цената на това да посветиш живота си на сцената и екрана.

И сякаш няма по-подходящ човек, който да срещне българските слушатели с нея от актьора Владимир Пенев.

За него „Справихме се, хлапе“ не е просто историята на световна звезда. В думите на Хопкинс той открива нещо много по-универсално – онези въпроси, които съпътстват всеки актьор, независимо дали работи в Холивуд или в София: съмненията, стремежа към съвършенство, самотата на професията и постоянното търсене на следващото предизвикателство.

Пенев е от най-обичаните гласове в Storytel. Той стои зад аудиоверсиите на „Времеубежище“ и „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов, „Алхимикът“ на Паулу Коелю, „Анини приказки“ на Стефан Цанев и др.

Той е и гласът на най-успешните аудиозаглавия на Storytel в България – книгите от поредицата „Мамник“.

Този успех съвсем не е случаен, защото за Владимир Пенев озвучаването на една книга не е просто четене, а творчество.

В разговора ни той разказва как се изграждат десетки персонажи само с глас и защо най-големият комплимент за един актьор е слушателят да забрави за него и да остане единствено с историята, която слуша.

В каталога на Storytel вече може да бъде чута биографията на Антъни Хопкинс „Справихме се, хлапе“ с Вашия глас. Какво ви направи най-силно впечатление в тази книга?

Самата личност на Антъни Хопкинс е изключително интересна. Биографията му, отношението на родителите му, неговото отношение към тях, възпитанието му, произходът му от Уелс, алкохолизмът му и борбата с това.

Това не е разказ от типа „аз съм отчаян алкохолик и трябва да се справя“. По-скоро е една вътрешна, безмълвна, упорита и достолепна борба.

Интересни са и срещите му с всички тези гиганти на актьорското изкуство – Лорънс Оливие например.

На няколко места има елементи в биографията му, които са шокиращо близки до неща, които са се случвали и на мен. И тогава си даваш сметка, че на актьора му се случват едни и същи неща по целия свят. Просто мащабите са различни.

Какви паралели открихте между Вашия път и неговия?

Всичко е еднакво. Ние работим по една и съща система – на Станиславски. Разбира се, тя е обогатена от различни школи и направления.

Контекстът обаче е различен. В България сме в изключително малък, тесен пазар. Докато всички англоговорящи актьори работят със света. Но проблемите, творческите търсения – всичко е абсолютно едно и също.

Например пробивът на Антъни Хопкинс в театъра е с „Мъртвешки танц“ в ролята на капитана, която играех и аз близо 20 години. Това е ролята, която ме е направила разпознаваем.

Преди една-две години бях в Лондон да гледам Кейт Бланшет в „Чайка“ – пиеса, в която съм играл два пъти в България. Две различни представления и две различни роли.

Когато свърши представлението, си казах: „Аз нямам усещането, че съм от провинцията, че съм от периферията на театралното изкуство, че съм някъде там от България, от София“.

Същото е. Абсолютно същото и няма място за комплекси и лошо самочувствие.

Те правят точно това, което правим и ние. Даже в някои ситуации партньорките ми – Светла Янчева и Снежина Петрова – са правили по-разнообразни и интересни неща, защото режисьорите са били различни. Но като методология и творческо търсене няма някаква драстична разлика.

Докато озвучавахте биографията на Хопкинс, променихте ли представата си за него?

Да. Той е много пестелив по отношение на семейния си живот. Много малко разказва. Не знаех, че има такива проблеми с дъщеря си. Но те са засегнати много деликатно, далеч от жълтото и клюкарското.

По-скоро са елементи, които ти помагат да си изградиш представа за този човек – един самотник, който се справя със себе си и със собствените си бесове.

Хопкинс говори открито за самотата, за страха и съмнението в себе си. Преминава ли всеки голям актьор през това?

Със сигурност. Проблемите, които стоят пред един мислещ актьор – защото не всички са мислещи – но тези, които се замислят за смисъла на професията, за това какво правят, са едни и същи по целия свят.

В книгата на Антъни Хопкинс има един чудесен разказ на Лорънс Оливие за това как е репетирал Ричард III на Шекспир. И всъщност всичко, което разказва Лорънс Оливие, това, което му се случва в апогея на неговата слава, на мен ми се случи, когато бях студент във втори курс в НАТФИЗ.

На базата на един и същи материал и много големият актьор и прохождащият се вълнуват от едни и същи неща - как да стане, как да се изиграе на сцената, как ти, който си обикновен човек, трябва да бъдеш този злодей, убиец и т.н.

Един гигантски актьор, световна звезда, театрална легенда, но преживява същото нещо, което може да преживее един студент. Просто в различен момент от развитието си.

Има още едно интересно съвпадение между Вас и Антъни Хопкинс – и двамата сте играли ролята на бащата в пиесата на Флориан Зелер „Бащата“.

Владо Пенев в "Бащата", Народен театър. Фотограф: Стефан Н. Щерев

И аз съм я изиграл 3 години преди него. Нашето представление е от 2018 г., а филмът е от 2021 г. По никакъв начин това, което правим в нашето представление, не е копирано или инспирирано от филма. Аз даже не съм го гледал.

Не искам да го гледам, защото неминуемо ще трябва да правя сравнение, а това са съвършено различни неща.

Филмът е режисиран от автора на пиесата – Флориан Зелер, който най-добре познава материала. Той е намерил подходящите актьори. Във филма играе Оливия Колман, която е моя голяма любимка.

Това, което ние сме направили, е нашият прочит, нашата интерпретация. Аз много харесвам нашето представление. Заобиколен съм от актьори, които сам съм избрал. Това са мои приятели, хора, с които обичам да бъда и извън театъра.

Това е много приятно и освобождаващо чувство – да си с приятели на сцената, с близки хора, с които мислите по един и същи начин. Това те освобождава от нуждата да играеш. А когато не играеш нарочно, а се опитваш просто да си този на сцената, това се усеща от публиката.

Ние играем това представление вече осем години пред пълни салони. Това е трудна тема, тежка история. Не е забавление, не е нещо, с което да се отпуснеш. Но очевидно на хората им харесва.

Докато четoхте „Справихме се, хлапе“, опитахте ли се да влезете в ролята на Антъни Хопкинс, или останахте Владо Пенев, който разказва неговата история?

Не съм опитвал, а и това е невъзможно. Всички откъси, които има от негови филми – например от „Мълчанието на агнетата“ – съм се опитал да ги прочета така, както аз ги помня. Без да го имитирам, защото е невъзможно.

По-скоро трябва да хванеш духа му, усещането за него, а не да правиш копие.

Как върви връзката Ви с аудиокнигите? Вие сте най-разпознаваемият глас на Storytel на българския пазар?

Аз самият нямах досег до аудиокнигите, преди да ме поканят да прочета „Мамник” на Васил Попов. Веднага видях потенциала и разбрах, че е важно и отговорно.

Когато четеш, ти добавяш към това, което авторът е написал, всичко, което ти самият носиш, и двамата образувате някакъв нов трети свят. Той не е нито само светът на автора, нито пък е само моят, защото е провокирано от това, което съм прочел. И е много приятно преживяване. Много обичам да имам шанс да си доизмислям нещата.

При аудиокнигата моят глас е единствената допирна точка между текста, който слушателят не вижда, и неговото ухо.

„Той чете убийствено. Там, където е песен, той я пее. Там, където плачат, той плаче. Там, където шептят, шепти едва едва“ – това е описанието, което една Ваша почитателка даде за аудиокнигите, които правите. Това ли е тайната – не просто да четеш, а да пренесеш слушателя?

Изчитането трябва да бъде адекватно на това, което авторът е написал.

Когато има песен, например, ако е написана конкретна песен от Шуберт, аз си я намирам, научавам я и я изпявам с българския текст. Други песни или наричания си ги измислям, защото това е част от механизма на актьорската работа.

Когато изграждаш персонаж, ти проследяваш неговото развитие, разбираш го, знаеш много неща за него и на базата на това можеш да опиташ да реагираш от неговата гледна точка.

Сложното в аудиокнигите е, че персонажите са много. Трябва да правиш разлики между тях, но това не е радиотеатър и не е куклен театър, където зайчето е невинно, а вълкът е страшен. Трябва да има друга мярка и вкус, за да не стане преиграно.

Най-важното е слушателят да се потопи в света на автора, а не в света на актьора. Много е важен вътрешният вкус – да добавяш от себе си, без да отнемаш от съдържанието, от това, което авторът е написал.

Но е хубаво предизвикателство и когато се справиш и някой ти каже „О, браво, това е нещо, което ме развълнува истински“ си казваш „Да, ето, донякъде съм успял“.

Как става това?

Аз си подчертавам персонажите с различни цветове. Имам палитра, с която работя. Едни са с топли гласове, други със студени. Едни са светли, други са тъмни. Когато ги подчертавам, си обяснявам живота им. Но няма някаква специална техника, която да следвам.

Когато дублирах навремето, никога не съм се опитвал да оподобявам гласа или тембъра на актьора, който играе ролята. И никой никога не ме е разпознавал, не ми е казал – „А, ти четеш това“.

Дори напротив – когато кажа, че аз съм дублирал чичо Чарли от „Двама мъже и половина“, хората казват: „Не може да бъде“. Но аз го чета и не го правя с някакъв специален глас.

Мисля, че точно това е въпрос на вкус – да можеш да сложиш собствения си глас на мястото на гласа на другия по естествения за теб начин и това да звучи естествено за всички останали.

А авторите на книгите, които сте прочели, казват ли ви, че героите звучат така, както са си ги представяли?

Васил Попов ми казва, че понякога дори ми слага неща, които се надява да направя по определен начин. Например стихотворенията, които има от „Лехуса“ нататък, се появиха и заради това, че с колеги правим проекта „Поетите“ и рецитираме българска поезия. Той се е вдъхновил от това, че аз чета поезия, и е написал персонажи, които четат поезия.

Повечето автори ми казват, че са удовлетворени. Не знам какво мисли Паулу Коелю (смее се).

Фактът, че поредицата „Мамник“ има такъв успех, също е показателен. Тя е най-слушаното заглавие в Storytel България, откакто съществува платформата.

Какво обикновено звучи във Вашите слушалки – музика, подкасти, аудиокниги?

Музика. Много музика слушам. Обичам много опера – да гледам представления и да слушам цели опери. Класическа музика слушам много, но и съвременна музика.

Какво четете?

Много обичам да чета. Когато бях млад, четях много. С времето и с годините – по-малко. Сега обикновено избирам книги, които по някакъв начин са свързани с работата ми или са много далечни като жанр. Понякога чета философски неща. Зависи много от настроението.

Има книги, които просто не мога да прочета – например творбите на Орхан Памук. Нобелов лауреат е, очевидно е голям автор, но аз не мога. Правя опити с различни негови книги, насилвам се и не успявам да вляза в този свят. Има и други такива случаи. Например „Възвишение“ на Милен Русков. „Чамкория“ я прочетох за секунда и то в дългия ѝ вариант.

Има някакви книги, които сякаш ме държат настрана. Опитвам се да вляза в тях, а те ми казват: „Не, по-добре недей“. И аз приемам това.

Има ли книги, които бихте препрочели?

Искам да се върна към Чехов, към Достоевски. Сега гледах едно представление от „Записки от подземието“. Какъв автор е той, да му се не знае! Толкова е хубаво да го прочиташ в различни периоди от живота си, да проектираш себе си върху това, което е написал.

Имате ли любим автор?

Дълго време си мислех, че това е Маркес и „Сто години самота“. Тази книга беше някаква отправна точка за мен. Не знам дали е връх, но беше отправна точка.

Сега вече не съм сигурен дали е така. Човек се променя.

Книгите като рецепта за по-добър живот: нов доклад на Storytel