Тони Николов: Не сме съдии или следователи, но лесно можем да се превърнем в палачи

„За мен най-доброто решение е консорциум от няколко български медии да сформират екип от разследващи журналисти с опит, които факт по факт да проверят резултатите и изводите на следствието. В света има подобни прецеденти. Иначе никога няма да сме сигурни, че сме узнали истината.“ Това пише философът, писател и журналист Тони Николов в свой текст в „Портал Култура“, озаглавен „Мисъл за мъртвите, милост за живите". Коментарът е посветен на трагедията край Петрохан и Околчица, при която шестима души – петима мъже и едно момче – бяха открити мъртви.

Още в началото той уточнява: „Пиша тези редове само от първо лице. Не като журналист, още по-малко като „детектив“ или някакъв друг „експерт“, а в съвсем лично качество – като човек, изправен пред ужасяваща трагедия.“

Николов обяснява и личната си връзка със семейството на Иво Калушев. За него майката на Калушев – известната пианистка проф. Стела Димитрова-Майсторова, и нейният съпруг – големият български художник проф. Николай Майсторов, са хора „много близки до сърцето ми“.

„Познавам Иво от дете, пред очите ми и в момента той е такъв, какъвто го помня от годините в Испанската гимназия – усмихнат и отворен към другите“. Това, което е чувал за пътуването му до Мексико, за заниманията му със спелеология и за хората около него, се припокрива с разказа на Владимир Йончев, главния редактор на OFFnews.

Тони Николов припомня случая от 2010 г., когато Иво Калушев спасява седем души, извеждайки ги „с огромен риск за живота си“ от наводнената пещера „Духлата“. „Нека не забравяме това днес, независимо от всичко случило се“, пише Николов.

В текста си Тони Николов споделя: „Никога не съм ходил в бившата хижа „Петрохан“, нищо не знаех и за „зелените рейнджъри“.“ Затова проверява публичната информация и установява, че Европейската федерация на рейнджърите (ERF) е „съвсем официална организация, създадена през 2017 г.“, която има „свои секции в много държави“ и е ангажирана с „всекидневен контрол на защитените територии; с опазването на дивата природа и местообитанията, с образованието и правоприлагането на действия срещу бракониерството“.

„В раздела „новини“ на ERF открих и съболезнованията към близките на загиналите техни членове в България“, пише той. „Стана ясно, че тукашните зелени рейнджъри са имали сътрудничество с Гранична полиция, което е съвсем нормално.“ Според журналиста „най-неясна обаче е ролята (и отговорността) на ДАНС във всичко това, както пролича от изслушването в парламента. А е изключително важно тя да се изясни!“

Той отбелязва, че МВР категорично отхвърля версията за външна намеса, но съществуват противоречащи си обстоятелства и свидетелски показания – „например за четири черни джипа, които на 1 февруари са били близо до мястото на трагедията." Обществото е силно разделено, а доверието в МВР и прокуратурата е на най-ниските си нива. Именно затова Николов настоява за независимо журналистическо разследване.

Той пише, че „в момента обаче сме в траур – било в християнски, било, ако искате, в психоаналитичен смисъл. Близките на загиналите още не са „приели смъртта“ – не са погребали и оплакали своите родственици – и ми се струва, че е редно за малко да замълчим.“

„Защото не сме съдии, не сме прокурори или следователи, но лесно можем да се превърнем в палачи…“, продължава той.

Николов задава въпрос към всеки един от нас: „Давате ли си сметка колко уязвими в момента са близките на жертвите, които от сутрин до вечер чуват какво ли не?“ И добавя: „Ами ако някой от тях се пречупи и не издържи? Ако броят на жертвите по тази причина нарасне? Как тогава ще реагираме като общество и ще отмиваме този грях?“

Той прави и сравнение: „В други държави на роднините на жертвите задължително се оказва психологическа помощ. Но не и в България, където те научават първо от медиите, че са открити телата на близките им.“ И пита: „Как се преживява подобен шок?“

След кошмара край Околчица Николов пише, че е гледал изявление на „видимо притеснен комисар от полицията“, който заявил, че всичко това било „без аналог“ в България. Но според него има аналогични трагедии в други държави, от които МВР би трябвало да извлече поука.

И дава един пример. „От 1984 г. насам френското общество не може да се съвземе от делото „Грегори“ – убийството на четиригодишно момче в планинския район на Вогезите.“ По думите му следствието е объркано, „непрекъснато сменя посоката си и още не е приключило“. То „буквално се е водело от самото начало в телевизионен ефир“ и „цяла Франция е била разделена на две в „присъдата“ си“. Николов припомня и тежките последици: „в резултат на което загиват още хора, има и самоубили се; накрая дори съдия-следователят по делото слага край на живота си, поради факта, че се е провалил.“

„Истината е някъде там“, завършва Тони Николов. Но определя като срамно политизирането на тази трагедия и изразява надежда пълните записи от видеокамерите и документите по делото да бъдат разсекретени, за да стане ясно какво точно се е случило и истината да излезе наяве – „колкото и зловеща да е тя“.

"Туин Пийкс" в Петрохан или мъглата от версии за тройното убийство