През '94 ние поливахме успеха, а швейцарците започнаха реформа. Днес те играят футбол, а ние гледаме

Четвъртото място в САЩ през 1994 е причината за пропадането на българския футбол – това са думи на един от героите на „Американското лято“ Красимир Балъков. Изрече ги в навечерието на мача срещу Швейцария на „Васил Левски“, само часове преди България да претърпи засрамващо поражение с 1:3.

Много сте прав, г-н Балъков. Но се сетихте прекалено късно – вече изминаха 26 години.

След като „Пеневата чета“ стигна до полуфиналите на Световното първенство, България пропусна да създаде национална футболна концепция, която да продължи същите върхови постижения. От „мързел“, както каза Балъков, и от жаждата за власт на героите от ’94 пострадаха няколко поколения български футболисти. За да се стигне до клетите Пламен Илиев, Петър Занев и Васил Божиков, които не знаеха къде се намират по време на мача с Швейцария.

Докато швейцарците играха, нашите гледаха. И това изобщо не е изненада.

Разбира се, че футболът е бизнес. В българския вариант обаче нещата са силно опростени. Купуваш чужденец за 500 хиляди евро и го пускаш на терена за сметка на талантлив играч от школата – само за да го представиш на някой „гранд“ от Турция или Румъния и да го излъжеш да го купи за 1 млн. Половин милион печалба – продължаваме към следващата.

Никаква идея за дългосрочно развитие не се вижда на хоризонта. В школите няма планове за подобряване на детско-юношеския футбол, а бивши „величия“ са назначавани на ръководни постове просто заради имената си. Точат ресурс от системата, а не предлагат нищо в замяна.

Да, Митко Илиев, Георги Костадинов и Кристиян Малинов изглеждаха безпомощни на терена срещу швейцарците, но нека да не им се сърдим. Те толкова си могат. Виновни са тези над тях.

„Златното поколение“ от САЩ се възползва от българския футбол, вместо да го задържи на високо ниво. Героите се превърнаха в предатели. Борислав Михайлов стана по-известен с танците на попфолк парчета, отколкото с реформи. Емил Костадинов отговаря за младежките национални отбори, но не е представил конкретен план за развитието им. Горките Петър Хубчев и Любо Пенев опитаха някаква промяна, но останаха затиснати под тежката ръка на властта.

Футболната ни трагедия е добре известна на цяла Европа. Не само защото ни бият, а защото виждат ясно какво е положението. Малцина обаче сочат виновниците с истинските им имена. Както казва дългогодишният спортен журналист Станил Йотов, цялата „колегия“ мълчи и не посочва с пръст убийците на българския футбол от БФС – „сакън някой да не се обиди“.

Швейцарските журналисти от „Blick“ бяха потърсили германската легенда Лотар Матеус за коментар относно българския футбол преди мача в София. И знаете ли какво им каза човекът, водил националния ни отбор през 2010 и 2011? Че сме пълен провал, защото „хора в ръководството на БФС поставят личните си интереси на преден план“.

„Да ви кажа ли защо в България не се получи? В тази страна прекалено много футболисти са, така да се каже, с връзки. Единият е син на президента на футболния съюз (б.а. - Николай Михайлов), другият е съпруг на дъщеря му (б.а. - Живко Миланов), трети - друго", каза Матеус още през 2015 г. пред „Росийская газета“.

Затова в България вече почти на никой не му пука за националния отбор. Швейцарските медии дори с насмешка констатираха, че никъде по магазините в София не може да се намери бялата тениска на „лъвовете“. Тази фланелка с българското знаме, която футболистите ни искаха да съблекат и да избягат от „Васил Левски“ още в 13-ата минута, когато съперникът поведе с 3:0. Дори цар Калоян да предвождаше нашите национали, пак нямахме шанс срещу армията на „кръстоносците“.

Докато българите пиеха за победата през 1994, в Швейцария започнаха футболна реформа. Директорът на местната федерация Хансрюди Хеслер постави акцента върху детско-юношеския футбол, привлече в школите много албански и косовски деца, преселили се в страната. Всичко това се оказа повече от успешен ход, защото скоро младежките им формации стигнаха до световния връх.

През 2009 тимът им до 17 г. стана световен шампион в Нигерия, а на финала швейцарците победиха домакините с 1:0 с гол на Харис Сеферович. Същият този нападател, който прониза вратата ни в София. Там беше и Гранит Джака – настоящият капитан на отбора, който показа на халфовете ни защо играе в „Арсенал“. От 2001 насам школата на най-популярния клуб в страната „Базел“ е дала на първия отбор футболисти като Джердан Шакири (сега в „Ливърпул“), Иван Ракитич („Севиля“), Ян Зомер („Борусия Мьонхенгладбах“) и още десетки подобни имена. Затова те играха, а ние гледахме в захлас.

Колко ни е нужен Димитър Бербатов в този момент… Преди десетина години, когато напусна националния отбор, каза, че някой ден ще го търсим да ни оправи футбола. И може да го направи, защото е виждал от първо лице как се работи в „Байер“ (Леверкузен), „Тотнъм“, „Манчестър Юнайтед“ и „Монако“.

Този човек наистина има концепция и нюх, защото би се кандидатирал за президент точно когато младежи като Филип Кръстев, Валентин Антов и Доминик Янков дават надежда, че България може да има новите Бербатов, Стилиян и Мартин Петров. Г-н Бербатов, върни се, изкорени ненужните остатъци в системата, работи с младите и да се надяваме, че можем да постигнем поне малка част от успеха на швейцарската футболна реформа.