Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Започва да се занимава с лека атлетика като начин да се спаси от проблемите, които я смазват извън стадиона. Дете на самотна майка в Намибия, на 13 г. тя остава сирак и поема грижите за двете си по-малки сестри.
На 18 години Кристин Мбома вече е толкова добра, че успява да се класира на Олимпийските игри в Токио на 200 метра спринт - и тогава чудото се случва, печели сребърен медал.
Кристин е първата жена в историята на Намибия с подобно постижение от Олимпиада.
Върхът в кратката ѝ спортна кариера обаче е последван от срив, за който няма никаква вина.
Отличното ѝ представяне се посреща с гордост от сънародниците ѝ, но и със съмнения от организаторите на най-важното лекоатлетическо състезание в света.
Точно както двете боксьорки Имане Хелиф и Лин Ю-Тин - Кристин Мбома е заподозряна в нечестно предимство спрямо останалите жени на финала.
Не защото взема допинг, а защото има естествено повишени нива на тестостерон. Това показват тестовете, на които се подлага в началото на 2021. Първоначално ѝ забраняват да се състезава на по-дългите дистанции, след това - изцяло.
Последствията за Кристин Мбома променят живота ѝ - така както се случва и с доста други повече или по-малко известни атлети, попаднали в категорията DSD (Differences of Sexual Development, или различия в половото развитие).
История ѝ е тема на подкаста на NPR Tested, който разказва дългото и изпълнено със скандали минало на тестовете за жените лекоатлетки.
От "голия парад", в който всички състезателки са длъжни да се събличат пред комисия през 1966-1967 г., до ДНК-изследванията и пробите за тестостерон от по-ново време, които могат да променят (и да съсипят) живота на една жена.
Ако общественото мнение е склонно да поставя "диагнози" само по снимките на някои спортистки, без да се интересува от дейталите, то въпросните изследвания се оказва, че невинаги са меродавни и понякога дават грешни резултати.
През 60-те олимпийската медалистка на 100 м и щафета Ева Клобуковска от Полша е уличена, че е мъж заради ДНК с XY хромозоми - година преди тя да роди детето си. Клобуковска не е мъж. Смята се, че има генетичен мозаицизъм, при който клетките в тъканите могат да имат различен генетичен състав.
Разочарованието след отмяната на нейните рекорди е толкова голямо, че Клобуковска се оттегля не само от спорта, но и от всякакви публични прояви.
Мария Хосе Мартинес Патиньо от Испания също е набедена за мъж след тестване преди лекоатлетическо състезание през 80-те, защото е с XY хромозоми. Състезателката на 100 м с препятствия обаче доказва с помощта на специалист по генетика, че няма никакво "мъжко" предимство. Причината е, че тя има и синдром на нечувствителност към андрогени, клетките ѝ не формират нормални рецептори и няма как да отговорят на отделяния тестостерон. Накратко - тялото ѝ не може да се възползва от високото ниво на хормона.
Мария Хосе Мартинес Патиньо е добра в бягането, защото е добра, а не защото е мъж. Само че скандалът около нейния случай води до загуба на спортна стипендия и общежитие, а годеникът ѝ я напуска.
Това се случва преди 40 години - и ситуацията не се е подобрила особено днес.
Кристин Мбома от Намибия не участва на Олимпиадата в Париж, въпреки че вече изпълнява извънредните изисквания на Световната лекоатлетическа организация за тестостерона.
На 19 г. след сребърния си медал тя е изправена пред избор - да се откаже завинаги от състезанията по лека атлетика или да се подложи на хормонална терапия, за да слезе под бариерата за тестостерон за жени, поставена от организацията.
Нито тя, нито екипът ѝ разполагат с достатъчно пари, за да заведат дело пред Арбитражния съд в Швейцария и да обжалват това ново правило.
Кристин Мбома не работи и със специализиран ендокринолог, който да изготви терапия за безопасно сваляне на нивото на мъжкия хормон.
Въпреки всички рискове Мбома се съгласява да започне да пие противозачатъчни хапчета, а когато те се оказват недостатъчни за балансирането на тестостерона, си поставя и допълнителни инжекции. Нещо като антидопинг. Всичко това се случва, докато Кристин е клинично здрава - т.е. става дума за голям етичен проблем от медицинска гледна точка.
Тя не е единствената спортистка, която поема този риск.
Анет Негеса от Уганда е накарана да се подложи на операция за премахване на вътрешните жлези, които произвеждат излишен тестостерон. Обещаваща бегачка на 800 и 1500 метра, Негеса повече никога не успява да възстанови нивото си заради липсата на адекватна терапия след операцията.
Максимила Имали от Кения решава да обжалва тези изисквания по съдебен път, но получава мълчалив отказ преди Олимпийските игри в Париж.
Други състезателки просто сменят професията си, защото смятат за невъзможно да тренират сериозно, без да знаят дали изобщо ще им разрешат да се състезават.
Кристин Мбома твърди, че не държи на медалите, но не иска да се отказва от спорта. Бягането е единственото нещо, което я спасява от миналото и я е превърнало в национална звезда.
В продължение на почти 20 месеца тя не участва в турнири, докато лекува контузия на бедрото и се мъчи да изпълни "норматива" за полово съответствие.
Междувременно психическото ѝ състояние започва да се влошава, а както авторите на подкаста Tested показват, тя няма спортен психолог, с когото да споделя проблемите си. Треньорът ѝ установява още един страничен ефект от терапията - Кристин прекарва твърде дълго време в сън през деня, между тренировките.
През април 2024 г. Мбома не успява да спечели квота за Олимпиадата, а последният ѝ шанс през юни е пропилян, след като тя остава под минимума за квалификация. С това надеждите ѝ за Париж 2024 са заличени въпреки изпитанията, на които се подлага.
Дали хормоналната терапия е влошила представянето ѝ на пистата?
Може ли това да е доказателство, че жените с високи нива на тестостерон не са "естествени" шампиони?
Няма как да се знае със сигурност, поне в случая на Кристин Мбома. Възможно е причината да е в лекарствата. Възможно е слабото ѝ представяне да се дължи на контузията от 2022.
Възможно е почти 2-годишното отсъствие от професионални състезания да е допринесло за спада на кондицията ѝ, а вероятно най-силният фактор е психическото напрежение, на което е подложена - тук става дума за момиче, което току-що излиза от тийнейджърската си възраст.
Олимпийският спорт се намира в ситуация, от която засега няма оптимален изход. Науката все още се развива и затова съществуващите в момента изследвания не са безспорни при доказването на физическо преимущество.
Премахването на всички регулации явно също не е вариант, след като съперничките твърдят, че са нечестно ощетени и принудени да се състезават с "мъже".
Създаването на трета полова категория за интерсекс и/или транссексуални атлети засега е невъзможно, защото броят им на елитно ниво е много малък.
Най-радикалният вариант е да се премахнат всички ограничения по пол на Олимпийските игри - и хората да се оценяват само по заслугите им.
Но в бойните спортове като бокса това би било немислимо заради опасността от травми.
За DSD атлетите остава стигмата от това, че са "други", че не са жени или че са спечелили нечестно, само защото са родени различни.
Една на 30 000 жени се ражда са XY хромозоми, но това не значи, че не е жена
