Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
„Ако спра да правя музика, това трябва да алармира близките ми, че нещо не е наред“, казва с усмивка, но и напълно сериозно моята събеседничка. Тя е само на 19, но вече е написала десетки песни, мечтае за собствен албум и настоява, че за уязвимостта и нежността също има място на алтернативната сцена.
Яна Костадинова, позната като Яничка Нуши, дебютира с песента „43“. Парчето е интимна и решителна изповед, която превръща травмата в изкуство.
Говорим за мечтите, за природата на дебюта, за музиката като спасение. Тя има зелени очи, мелодичен глас и силно присъствие. Ясно е – родена е да бъде на сцена.
„По-голямата част от текста съм написала, когато съм била на 14, във връзка с някои много лични за мен преживявания“, казва тя. „Преди да излезе песента го имаше това усещане – че си оголваш душата пред целия свят. И честно казано, този въпрос много ме гложди, дори и сега по време на това интервю, доколко е окей да разкрия от себе си, кое е в рамките на уместното и кое би било прекалено.“
Яничка споделя, че най-силно я е трогнала реакцията на слушателите – не само защото е била положителна, а защото е дошла от хора на всякаква възраст. „Още повече ме впечатли, че някак си оцениха това, което сме направили. Това ми даде надежда да продължавам.“
Парчето вече направи силно впечатление и с клипа си. Режисьор е Камен Панайотов, оператор – Сара Морфова. Снимали са два дни – с минимален бюджет, но с огромен ентусиазъм и хъс. „Толкова съм им благодарна, ако не беше екипът, ако не ме бяха обгрижвали с такава деликатност, нямаше да мога да мина през това“, казва тя.
Първите си текстове пише още в трети или четвърти клас, винаги на български. „Имам чувството, че посланието става по-силно. Не знам. Има нещо такова.“ В седми клас се появява и китарата, но при нея думите и музиката винаги идват заедно.
„В трети клас са ме вълнували различни неща, не съм писала за болките си – със сигурност не по този начин. Но влечението към това да изразявам нещо винаги е било там. От малка надувам главите на всички – изнасям представления, пея, танцувам. Никой не може да ме спре.“
Родителите ѝ я подкрепят и харесват музиката ѝ, но ѝ е било трудно да приеме, че ще чуят именно тази песен – в нея разкрива преживявания, които никога не е споделяла с тях.
Разказва и за реакцията на баба си, която чула песента и я пуснала на приятелките си. „Много хубава песен, ама много тъжна, много меланхолична. Вие, младите, защо сте толкова тъжни?“
„Мисля, че всички са тъжни, когато са млади“, казва Яничка. Според нея тъгата е присъща на младостта, но и конкретната среда, в която порастваш, има значение. „Особено… не знам… израствайки в тези условия, в рамките на България. И да беше другаде, може би пак щеше да е така. Но това, че сме оттук, определено оказва влияние. Начинът, по който всичко е устроено. Има някаква такава поколенческа травма, която носим със себе си.“
За нея тъгата е и „лукс“, който губим в зрелостта, когато екзистенциалните въпроси са заменени от работа, сметки и битовизми.
Алтернативната сцена и Samodiva
„43“ е подкрепена от продуцента Георги Линев (Kan Wakan), който вижда в нея потенциал и „светъл лъч в тъмнината на българската алтернативна сцена“. Яничка е част от Samodiva – ново сдружение на артисти за артисти, което цели да изгради среда за независима музика в България.
„Алтернативната сцена не страда от идеи, а от липса на възможности“, казва Линев. „Продуцентската среда е слабо развита, инфраструктурата е крехка, а публиката разпиляна между носталгия и алгоритъм. Това е културна амнезия. Но точно затова със Samodiva правим това, което правим — за да изплетем нова нишка.“
На алтернативната сцена според Яничка често липсва и солидарност. „Вместо да се радваме, че нещата се случват, че има движение, често има разделение – дори между хора, които свирят на една и съща сцена. Нужна е повече подкрепа, повече щедрост.“ Тя вярва, че критиката е полезна, но само когато е добронамерена и поднесена с уважение. „Човек трябва да е устойчив на критика, но когато идва от някого, който е в същата позиция като теб, тя трябва да е поднесена човешки. А при нас често всичко се случва зад гърба.“
По думите ѝ това не е особеност само на сцената, а част от по-широк модел. „Не е проблем само на алтернативната сцена – това е проблем на обществото ни. Промяната идва отвътре. Ако всички можем да сме по-любящи, по-прощаващи, може би ще се справяме по-добре.“
Първите стъпки с „Тлен“
Освен соловата ѝ работа, Яничка е вокал и автор на текстовете в пост-пънк групата „Тлен“ заедно с Йосиф Салтиел (синтезатор), Габриел Йорданов (китара), Георги Вачков (бас) и Виктор Вълчев (барабани). Групата печели трета награда във второто издание на Младежкия конкурс за нова песен с парчето „Уста“.
„Тлен“ е първата „истинска“ банда на Яничка – създадена през 2024 г. . Преди това тя и настоящият ѝ басист свирят заедно в авангарден експериментален проект с име Klein Koenig, с акустично звучене и кънтри мотиви, целящи да пресъздадат мистична, почти средновековна атмосфера. След разпадането му вокалистът създава нов проект – Велес, ориентиран към неофолк, а Яничка и басистът решават да се фокусират върху постпънк и ню уейв звучене.
За Яничка соловият проект и участието в бандата вървят паралелно. „Аз като себе си съм едно, а Тлен си е Тлен. Чувствам го като дълг да развивам и двете“, казва тя. Докато в личната си музика черпи изцяло от собствения си опит, в бандата текстовете ѝ често засягат социални теми.
Младата певица планира да издаде самостоятелен албум с песни, написани между 14 и 19 години. „Още не е завършен. Ако напиша нещо съвсем скоро, вероятно пак ще влезе под тази шапка.“ След като затвори този етап, обмисля и промяна на артистичния си псевдоним. „Мисля, че нищо не ме спира да стана нещо друго. Човек трябва да си позволява да експериментира – това е мястото, където е свободен.“
Интересите ѝ в музиката са разностранни – освен постпънка, я влече и електронната музика, и джазът. „43 звучи доста кохерентно, което е хубаво, но определено бих искала да се движа в различни посоки."
За Яничка сцената е и изпитание, и спасение – независимо дали е с група или сама. Един от първите ѝ самостоятелни акустични сетове я изправя пред границите на страха: ръцете ѝ треперят, мислите се разпиляват, но тя остава и свири докрай. „Бях ужасно уязвима, но в същото време – приета. Все едно всички в залата ме прегърнаха. Сякаш за пръв път излязох от черупката си.“
Днес сцената е мястото, където се чувства на място – макар притеснението никога да не изчезва напълно. „С банда е по-лесно – делиш риска. Когато съм сама, всичко пада върху мен. Но точно тогава усещането е най-истинско.“
След „43“ Яничка има една посока: „Да съм на сцена, да пиша, да представя песните, които съм създавала между 14 и 19 г. възраст. Не се виждам другаде.“
