Две жени от Лозен за въздуха, планината и свобода

Свободата започва на около 3 км. на югоизток от София. На входа й, на една стара табела пише Лозен. Лозен - селото, което не иска да е град. Нито да е квартал на София. И това ако не е свобода …

Лозен мирише на планина, няма нужда да я виждаш, за да я усетиш. Ако решиш все пак да гледаш първо забелязваш две неща - едното, разбира се е планината, а друго е слънцето, което пада ниско над земята.

Разбираш, че местните тук са с характер още докато караш към центъра на селото. Никой не се мотае, всички натискат педала, като хора, които знаят как се кара кола. Не очакваш от едно село такава динамика, нали?

“Хората в Лозен са особени”, казва ми Цвети. Цветелина Белутова е фотограф, работи във вестник “Капитал” от 18 годишна.

Отраснала е в Лозен. Оженила се е за мъж от Лозен. Сменя само Долни Лозен с Горни, а дъщеря й е поредно поколение “лозенче”. “Никога не съм вярвала, между другото, но ето че така се случи.”

Къщата й е в основата на планината. Имам чувството, че като протегна ръка през прозореца и че ще пипна склона. От нея нагоре започва стръмната част. Нямам идея какво е да излезеш от входната врата и няколко крачки по-нататък да се озовеш сред дивата природа. Звучи ми като да живееш в книга с детски приказки.

“Страшно съм благодарна за това - пътят от вкъщи нагоре води в планината.”

Питам я: “Не си ли искала ли в един момент да живееш в София? Купони, излизане до късно вечер?”

“Може би за малко, когато бях много млада, но после ми мина”, казва Цвети.

Днес като че ли повече хора отиват в Лозен, отколко да си тръгват от него.

Като Бистра, която уж “за малко” и само за да “пробва” заменя апартамент в Изток с къща в Долни Лозен. Когато го прави, е с дете на две години. Децата вече са две, а апартаментът в Изток е минало. Бистра Кирова е изпълнителен директор на “Музейко”.

За Лозен Бистра е “прикар”. Това е думата, с която местните описват новодошлите. Първо я чувам от Бистра, а после и от Цвети.

“В Лозен “прикар” казваме на новодошли хора, но думата означава първо да си зет в Лозен и да не си въобще от Лозен.” Това е истинската история на думата.

Вътре в Лозен, между лозенчани, също вървят “тънки шеги” и съревнования по темата Горни и Долни Лозен, разказва Цвети. Спорно е как са възникнали Горни и Долни Лозен - едната от легендите е, че е имало двама братя Лозанови, които са се скарали и са разделили селото, за да не си смесват стадата.

“Отидохме в Лозен уж на шега и на майтап, но толкова ни хареса, че решихме да останем. Продадохме си жилището в града и ето ни тук 10-та година.”

Бистра живее в комплекс от затворен тип с неголеми къщи с дворове. Синът й се ражда в Лозен, той е първото бебе на комплекса.

“Събрахме се много подобни хора. Средата е много важно нещо. Повечето хора имат деца, които са на възрастта на нашите. Най-хубавото е, че децата си живеят из комплекса и не ги мислиш къде ходят. Хранят се в различните къщи, играят,” казва Бистра.

Причината да изберат Лозен пред София са спокойствието и въздухът. Надморската височина е 700-800 метра, а от Лозен се виждат софийското равно поле, Витоша и Стара планина. Вижда се още и по-малката планина Плана и София. а от високите части на лозенската планина и язовир Искър. Вечер се активизират местните ветровете откъм планината и донасят чист въздух.

Бистра разказва, че в първите седмици и месеци не може да спи първо заради тишината, а после през пролетта заради птичките. Цяло лято свиква с птиците. Природата също не е лесна работа.

Независимо от сезона, първото нещо, което прави сутрин е да излезе на тревата. Няма значение какво е времето навън, дали вали сняг или пече слънце.

Лозен е най-голямото село в България.

Mестните имат много развито чувство за локален патриотизъм. Във Фейсбук има две големи групи на село Лозен - в едната са по-толерантите към новодошлите и самите новодошли, а в другата са кореняците лозенчани.

На Коледа обаче всички се събират на благотворителните базари, без да се делят. Те са инициатива на новодошлите и се правят вече 5-та година.

“Организираме ги ние, в инициативния комитет сме аз и още няколко човека. Всяка година базарът става все по-голям и по-голям. Всеки приготвя нещо, готви, носи, децата произвеждат също някакви неща, а парите от продажбите ги събираме и ги даряваме на различни хора. Общо, заедно с местните хора, решаваме на кого да помогнем. Всяка година правим това и базарът се разраства", разказва Бистра.

“В нашия комплекс имаме няколко германеца, пенсионери с жени българки и те правят страхотни барбекюта и гулаш. Гулашът и греяното вино са хит!” По Коледа в обръщение влиза и “лозенската валута”, която се приема само на базара, за да са по-лесни продажбите. Това са талончета, с които стават покупките.

“Ако първата година събирахме 700-800 лева, вече стигаме над 2 хил. лева, които ги разпределяме между трима-четирима човека. Даваме ги на хора с увреждания, на деца сираци, купували сме дърва. И в тези срещи идва цялото село. Защото понякога те самите се делят на Горни и Долни Лозен, но по Коледа тук са всички.”

Зачитам се в историята на селото и разбирам, че общите усилия на местните не са просто идея. С общи пари навремето са строени църквите в селото. В Лозен е и манастирът „Св.Спас“ . Лозенският манастир е от 11-12 век, но е разрушен по време на завземането на България от Османската империя (края на 14 век). Съграден е отново през 17 век от монах, пристигнал от полуостров Света гора в Гърция.

През уикенда планината е тази, която вика хората, независимо дали са местни или са “прикари”.

“Много обичам да бягам в планината. Правя го сама. В един момент виждам, че е минало време и съм се отдалечила. Самата аз не се притеснявам, но знам, че вкъщи ще се тревожат за мен. Затова нямам търпение да си вземем куче и да бягам с него”, разказва Цвети.

“Минавам километри. Теренът е неравен и сменям тичане с ходене. Имах някаква нужда да го правя. Много ме зарежда това. Правила съм го с компания, но другите много бързо се задъхват, докато аз нямам никакви проблеми - 30 минути нагоре и после 30 минути наобратно, дори не знам колко километра минавам.“

Половрак в върхът, към който се стремят планинарите. Името му означава “Орлов поглед”. Някои от пътеките са маркирани.

За Цвети, която е израснала от дете там, маркировката не е от значение - “Не я гледам, аз ги знам пътеките, знам къде ще стигна”.

На връх Половрак сред малък парк е паметникът на неизвестен въстаник от четата на Георги Бенковски.

До Половрак се качва понякога и семейството на Бистра. Единият вариант е човек да отиде до манастира с кола и оттам нагоре са час и нещо до върха. Има няколко пътеки. Ако тръгнете от селото, пътят е 3 около часа.

“Ходим в планината от време на време, децата и мъжа ми го правят и зимата, аз не обичам студа и по-честно си стоя вкъщи.” По пътя има поляни с беседки, някои хора си правят пикници. Отгоре се вижда Панчарево.

Връзката с планината е ясна, но тази с града също не е безинтересна. Веднъж прибрал се в Лозен човек по-трудно се мотивира да излезе обратно, казват и Цветелина и Бистра. Въпросът често не е в транспорта, колкото в домашния уют.

“От концерт в зала “България” се прибирам за 18-20 мин., когато не съм в тежък трафик”, т.е. разстоянието не е много, нито времето. по-скоро нагласата е проблематична. “Когато се прибера, трудно нещо може да ме изкуши обратно. Но пък ни идват много гости.”

“Сега ще ви покажа реколтата си - на село започнах да си садя домати, освен домати имаме лешници бадеми, малини, годжи бери и ягоди”, сменя темата Бистра. "Това е новото ми хоби, ако не броим доматите, които ми създават известни грижи, другите неща са все лесни за гледане.”

Селото има още едно незаменимо предимство - местната храна. “Имаме козар и купуваме козе мляко и козе сирене. Яйца взимаме от съседите, други зеленчуци. Кипи си селски живот.”

И сега вече ще се учудите, но в селото има и тенис кортове при това на няколко места.

Наобратно към София вече си знаем, караме здраво и никакво мотаене. Местните бързат и нямат никакво намерение да ни чакат.