“Бащата” с Антъни Хопкинс: В обувките на деменцията

Повечето филми разчитат на емпатията на зрителя, за да предадат идеите си и емоционалния заряд, който носят. От време на време обаче се появяват и филми, които оперират на малко по-високо ниво и директно те поставят в обувките на героите си.

“Бащата” е от втория тип и не просто разказва историята на един мъж, чиято деменция се влошава, така както се вижда отстрани. Подходът на Флориан Зелер е да разкаже историята “отвътре”, сякаш през погледа на главния герой.

Това е Антъни (Антъни Хопкинс) - 80-годишен лондончанин, който живее в голям и красив апартамент в хубав квартал. Един ден дъщеря му Ан (Оливия Колман) го посещава и му съобщава, че ще се мести в Париж и затова трябва да намери някой, който ще се грижи за него и за безопасността му. За Антъни обаче животът се превръща в поредица от объркващи моменти, които постепенно го карат да започне да се съмнява във всичко и всеки.

Заедно с него виждаме как светът започва да губи своята структура. Апартаментът му изглежда се променя рязко, а в един момент дъщеря му се оказва изцяло друг човек. Изведнъж всичко познато започва да се променя без предупреждение, а времето сякаш спира да върви напълно праволинейно. Това е гениалният начин, по който Зелер предава ужаса на хората с деменция, чийто ум ги поставя в серия от резки и шокиращи промени, които никой около тях не разбира.

Апартаментът на Антъни е един от главните герои във филма и постоянно променящият се интериор е ключов елемент. Въпреки че действието се развива практически на едно и също място, динамиката на локацията е съществена част от историята, която е майсторски написана. Филмът всъщност е базиран на едноименната пиеса на Зелер и е една от най-добрите театрални адаптации, което му донесе и заслужен Оскар за адаптиран сценарий.

“Бащата” лесно може да се възприеме като хорър и ефектът му е смразяващ - дори повече, отколкото темата предполага. Основната причина е представянето на Антъни Хопкинс, чиято кариера бележи нови върхове в последните няколко години. След номинацията си за Оскар за поддържаща роля в “Двамата папи” през 2020, тази година той спечели в категорията Най-добър актьор - именно за “Бащата”.

Работата му във филма е брилянтна и сърцераздирателна в моментите, в които се опитва да рационализира и обясни преживяванията си. В миговете на открит и явен гняв Хопкинс е впечатляващ, но най-силни са моментите на тишина, в които светът му отново е преобърнат. Палитрата на Хопкинс е толкова богата, че всеки образ, с който се е запечатал в главата ми досега, остана на заден план.

Оливия Колман също изпълнява ролята си великолепно и предава терзанията и безсилието на близките на хората с деменция. Именно нейната роля е показателна за това, че “Бащата” е от онези филми, в които няма елемент на успокоение. Преживяването е изпълнено с безнадеждност и накрая не ни очаква нито подобрение, нито измъкване от клопката на болестта. Зелер си свършва перфектно работата и “Бащата” ми остави силен отпечатък, въпреки че за щастие нямам близки хора в това състояние.

Големите победители на "Оскари" 2021