След Hills Of Rock и PhillGood - стана ли Пловдив новата музикална столица на Балканите?

Уейв, техно, пънк, хардкор и рок и метъл във всичките им разновидности. Близо 100 банди, световни хедлайнери, част от които за първи път стъпват в България. Всичко това в рамките на 10 дни на три сцени - една до друга.

Град, който леко се задъха да посрещне докрай подобаващо наплива от меломани - открили новата музикална столица на Балканите, за която този път се говори повече, отколкото за традиционните летни спирки като Атина и Нови Сад.

Това е Пловдив с неговите два фестивала във втората половина на юли - новия Phill Good и седмото издание на утвърдения пристан за почитателите на твърдия саунд от различни епохи - Hills Of Rock.

Мнозина със сигурност са били пред дилемата дали да чуят The Cure, Moby и анимационните герои от Gorillaz, или да изберат Marilyn Manson, Godsmack, легендарния Зак Уайлд, Paradise Lost и др.

Аудиторията все пак не се припокриваше съвсем - беше различна, но и двата случая подготвена. Знаеше и какво да очаква, и как да изглежда, и как да се забавлява.

Възпитана публика - още един сигурен белег, че и в България вече има местна фестивална култура.

Тя ще става все по-известна - ако се съди и по отношението на музикантите, и по това, че и двете дълги събития привлякоха много фенове от всички краища на Европа.

Настроението, разнообразието и цветността на PhillGood "подгря" втвърдяването на саунда седмица по-късно.

Изборът на германците от Electric Callboy за последен хедлайнер на Hills of Rock затвори музикалния цикъл - с неподозирано парти и огнено зрелище, което препрати към мултимедийните преживявания от седмица по-рано.

Разказът за седмото издание на Hills хронологично започва с първата голяма изненада.

Репликата "Тези живи ли са?" беше спонтанната реакция, когато от Fest Team обявиха, че в Пловдив идват легендите на пънка Sex Pistols.

Да, без вокала си Джони Ротън, с когото всички са скарани, а той съдеше бандата. Но с Франк Картър нищо от суровото звучене не се загуби.

На сцената обаче бяха Стийв Джоунс, Пол Кук и Глен Матлок и доказаха, че пънкът няма възраст. Или го носиш във всяка телесна фибра, или не. Матлок всъщност е оригиналният басист на бандата, а не покойният вече и легендарен Сид Вишъс.

Преди това на сцената се качиха P.O.D, които добре подгряха за "Пистолетите", а Картър на финала представи хедлайнера Мерилин Менсън с думите, че е време да посрещнем "самия Бог".

Менсън стана "personal Jesus" за хилядите мятащи се глави, щръкнали пръсти, скачащи крака и прилежащите им сърца, за близо 2 часа.

Той, сам по себе си, беше едновременно всичко - гласът, визията, шоуто. Концертът нямаше мултимедия и ефекти, просто защото няма нужда от тях.

Само Менсън, кръстове, прожектори и перфектен до невъзможност саунд.

Гласът и шоуто на Менсън направиха дъжда над Пловдив невидим, а вятърът, който се опитваше да отвее звука, беше безпомощен да разсее рева на "Beautiful People".

Лошото време, но и емоцията от този концерт се пренесоха на съседната сцена малко след полунощ, когато вече откровено си валеше. Но нищо не можеше да спре феновете да скачат в дъждобрани с още пънк.

Toy Dolls закриха вечерта, а и на следващия ден човек можеше да срещне хора, които си тананикат песента за слончето Нели и им иде да поскачат в кръг със сключени лакти.

Ден 2 от фестивала обещаваше две неща на първо четене - Зак Уайлд с Black Label Society и, разбира се, Godsmаck.

Безпощаден хеви метъл и в двата случая. В първия - от онзи, в които на човек му е трудно да повярва какви звуци могат да излизат от електрическа китара, дори когато тя се намира зад тила на китариста.

Във втория - сломяващата енергия на Съли Ерна и компания.

Godsmack идват за никой не брои кой път вече и със сигурност ще ги видим и пак - просто отношението на Съли към публиката в България е повече от специално. Това не е ефектът на професионалистите, които винаги карат всяка публика да се чувства неповторима. Тук емоцията не просто не вижда, тя се усеща с кожата, сякаш може да се пипне.

Това беше вторият концерт от европейската част от турнето на бандата и сетлистът беше различен, а времето - повече.

Гребната база в Пловдив ревеше Awake, настръхваше на Voodoo, плачеше на парчето, посветено на хората със зависимости и психологически проблеми - Under Your Scars, и се превърна в скачащо море с I Stand Alone.

А на барабаните беше Майк Маджини - за когото Стив Вай казва, че има най-бързите ръце - бившият барабанист на. Dream Theater и Anihilator.

И се разчувства в най-захаросания момент от шоуто, когато Съли Ерна повика десетки деца на сцената - за да видят всички следващото поколение, заради което рокът няма да умре.

Ден Три беше денят на сериозната жица. Поне до 22:45 часа, но за тогава - след малко.

Първата банда на основната сцена, която наелектризира публиката, беше Nevermore - вече дегизирана във вид, подходящ за декор на готик, дет, дарк и траш метъл вечерта, която предстоеше.

Групата от Сиатъл се събра отново след години прекъсване в началото на 2026 и в доста обновен състав.

Ангелският глас на новия вокал Берман Йонен, двете китари с по седем струни, прецизният бас и безкомпромисните барабани изляха хеви и прогресив съвършенство от сцената. Единственото "разочарование" беше, че това откритие се появи в ранен час от феста и след това нищо не беше останало в мърча - за онези, които оцениха концерта подобаващо.

Последва яко втвърдяване с Paradise Lost и Lamb Of God - и двете банди идват за първи път в България.

Публиката - макар и поостанала без глас вече, им отдаде заслуженото. Те ѝ отвърнаха с професионализъм, саунд и пламъци.

И тогава дойдоха Electric Callboys - избор, който със сигурност повдигна веждите на мнозина хард и хеви меломани още при обявяването на хедлайнера.

Усети се малко или повече и по настроението - част от пространството пред главната сцена се поопразни, но на практика даде възможност на всички останали да си потанцуват, поскачат и забавляват като за последно.

Германците имат свой стил - успяват да са едновременно бой банда, която пее поп-денс, с брулещи китари и... рев.

Автентичен, дет, траш рев излизаше от същите гърла в редуване, от което скептичните вежди се превръщат в ококорени очи. Тази музикална еклектика, съчетана с не по-малко абсурдно-атрактивни костюми и сценично поведение може и да не е за всеки вкус, особено за феновете на тежкия саунд.

Но никой не може да отрече, че партито и зрелището бяха на ниво.

И да, усещането беше за подобаващ - макар и неочакван - финал на 10-те дни музика за двата фестивала.

Всъщност финалът за най-издръжливите дойде с "Контрол" след 2 в полунощ в неделя. И да, те не изпяха "Най-щастливият ден". Изпя я публиката. С пълно гърло и малко останал глас.

И в трите дни на по-малките сцени също имаше достатъчно за всеки от всичко в рок жанровете. Видяхме и сина на Кори Тайлър от Slipknot с бандата му Vended, и доста българско участие - като се мине през "Джанго Зе", новите фаворити на по-младата публика "Цар Плъх" и... може да изброяваме докъм 100, ако обобщим големия пловдивски маратон.

НIlls Of Rock ще дойде и догодина за осми път. Първите билети се разпродадоха за 15-ина минути. А PhillGood се роди, за да остане - и там първата порция тридневни пропуски се радват на голям интерес, преди да е обявена нито една банда.

А след финалните акорди на Hills-а равносметката е: не - два фестивала в два поредни дълги уикенда не са твърде много, за да бъдат успешни.

Има достатъчно публика и музика за всички. По много.