Психоаналитикът Мартин Алтмайер: Защо все по-малко хора спазват мерките срещу Covid-19?

Знаем какво трябва да направим, за да се преборим с пандемията. И въпреки това се съпротивляваме на правилата. Защо се случва това?

Психоаналитикът Мартин Алтмайер обяснява пред "Шпигел" какви са от психологическите и психосоциалните причини, които карат някои хора да пренебрегват част от фундаменталните правила, а други - да не ги спазват изобщо.

Важно е да не се страхуваме непрекъснато

Свикнахме с опасността от зараза и заболяване, но и със страха от инфекцията и нейните последици върху човешкото здраве. Ефектът на привикването е напълно нормален. Нашите психологически и психосоциални механизми са проектирани така, че не могат и не бива да издържат на относително високо ниво на страх за продължителен период от време. Непрекъснатото натоварване от стреса може да причини психически и физически срив.

Снижаването на нивото на страха е здрава психосоматична реакция. Правилно е и е важно да не живеем с непрекъснат страх от инфекция. Това се отнася и за настоящия момент.

Хората, които и без това са склонни да изпадат в тревожни състояния, се опитват да се успокоят, като си стоят у дома и не се излагат на риск от инфекция. Но заплахата се състои в това, че ако страховете от външния свят се увеличават без контрол, човек може да стане жертва на собствените си притеснения. Добре е да се напомня постоянно, че последователното спазване на правилата за маски, дистанция и дезинфекция намаляват риска от инфекция значително.

Съветът на проф. Кантарджиев: Четвъртото "Д" и бързите антигенни тестове за Covid-19

Ако нарастващите страхове са опасни за психическото здраве, също толкова опасно е и подценяването на риска или отричането на епидемията. Само онези, които са наясно с характера на кризата, могат да спазват разумни предпазни мерки.

Правилата пречат на стремежа ни към самостоятелност

Много от хората се умориха от ограниченията, изисквани от властите. Навлизането в личното ни пространство, рестрикциите на свободното придвижване, разпоредбите относно външния ни вид нарушават желанието ни да бъдем самостоятелни. Те противоречат на самоусещането ни като свободни, автономни, самоопределящи се личности.

Предпазните маски пречат на изразяването на индивидуалността ни. Напомнят за униформа, за уравниловка, за сериозно ограничаване на възможността за изразяване - маската крие мимиките ни, заглушава говора и смеха. Маската е прикриване и преобразяване на лицето, което познаваме от театъра или карнавалите. Театралното маскиране цели да скрие самоличността, за да извади на показ иначе скритата, фантазирана идентичност.

При противоепидемичните маски се случва точно обратното - индивидуалната самоличност се подчинява на униформата, на премахването на различията. Вмешателството в самоопределението на личността се възприема като лично посегателство.

Маските със смайлита, нарисувани лица или модни брандове, които отначало се възприемаха като позиция между бунта, модата и хумора, вече почти не се виждат. На тяхно място дойдоха артикули в 50 нюанса синьо, които могат да се купят от аптеките.

Нима на всички не ни писна?

Някои демонстрират фрустрацията си срещу спуснатите отгоре мерки през последните месеци чрез провокативна безцеремонност. "Ексцентричното Аз", което психоаналитикът Мартин Алтмайер описва като типична личностна констелация, чувства, че наредбите за предпазните маски, социална дистанция и намаляване на контактите ограничава стремежа му към видимост и проява. Затова се бунтува срещу призивите за повишена предпазливост, които всъщност са твърде необходими.

Няма защо да се лъжем - всички изпитваме импулса да отричаме нарежданията, в една или друга степен. Но повечето от нас все пак успяват да преодолеят емоцията от раздразнението и да я обработят на психологически ниво. Това е реакцията от съзнанието, че мерките се въвеждат за временен период и са в полза на цялото общество.

Пандемичната умора

Има и други механизми на отричането, които кризисният период може да отключи. Някои хора се чувстват психически претоварени от пандемията и от мерките за нейното преборване. Реагират с безразличие, релативизъм, превръщането й в нещо тривиално, в най-лошия случай - отричат съществуването й. Не се бунтуват открито срещу наложените мерки, но не ги възприемат като нещо смислено. Не могат да ги разберат в тяхната комплексност и противоречивост.

Затова при мнозина вече липсва мотивацията да дадат нещо от себе си в преодоляването на пандемията. Симптомите на "пандемичната умора" включват изтощение, растящо нетърпение, апатия.

Утешението от физическата близост и прегръдката с приятел е почти невъзможно в условията на тази пандемия. Намираме се в парадоксална психосоциална ситуация, в която ни се обяснява, че сме най-отговорни за общността си, когато поддържаме дистанция един от друг.

Първият психиатър в Бутан - страната, която няма дума за "депресия"